вторник, 10 април 2012 г.

АЗ СЪМ САМО ОТ ОГЪН


    "Тридесет хиляди времена, далеко от блажените, да се скита той е обречен.
И да се преражда в разни образи смъртни..."

                                                                        "Пречиствания" , Емпедокъл (5 в.пр.н.е.)




    Автобусът ни клатеше по Е932 от Агридженто към Катания. Покрай пътя се нижеха горички от цъфнали портокалови дръвчета. Опитвах се да си мисля за хубави неща, но нещо не се полу- чаваше. Вратът ми бе се схванал от дългото пътуване, а в главата ми бяха заседнали онези ис-
тории, разказани от сицилианската екскурзоводка Антонела.
    Живял в Акрагант (днес Агридженто) някакъв гръцки тиранин. Казвал се Фаларис. Бил су-
пер садист. Наредил да му направят бронзов бик, кух отвътре. През отвор, под опашката на ме-
талното добиче, вкарвали по един осъден на смърт. После палели силен огън под търбуха на
бика. Ноздрите на бронзовия телец били направени по изкусен начин, като тръби на орган. Когато смъртникът умирал, жив опечен, виковете му от болката излизали през бичите ноздри като мелодично мучене. Тиранинът Фаларис стоял на трона си и се кефел като истински меломан.
    Другата история също имаше привкус на пиромания. След онзи изрод Фаларис, в Акрагант се появил философ на име Емпедокъл. За първи път на него му хрумнала идеята, че всички не-
ща в природата са съставени от четири елемента - въздух, вода, огън и земя. Емпедокъл бил
лош философ, но добър лекар. Легендата гласи, че възкресил една жена, която цял месец била
без дихание. Естествено, обявили го за бог! Емпедокъл нямал нищо против. Но, като разбрал, че ще умира, не искал хората да видят човешката му смърт. Нали бил Бог! Казал, че ще се въз-
несе при другите богове на небето и тръгнал нагоре, по склона на Етна. После, без никой да го
види, се хвърлил в кратера на огнения вулкан. Ала измамата му скоро била разкрита. Вулканът
изригнал един от бронзовите сандали на Емпедокъл...
    Излязохме от мрака на тунела при Енна. Пред нас, на хоризонта, пушеше конусът на Етна. В далечината ми заприлича на гигантски мравуняк, подпален от някакъв злосторник.
    Автобусът ни стовари в центъра на Катания. На площада имаше фонтан със статуя на слон,
носещ обелиск на гърба си. Дадоха ни два часа да се размотаваме. После щяха да ни откарат на-
горе, към Николози, да видим по-отблизо най-големия вулкан в Европа.
    Направих няколко тигела по Пиаца дел Дуомо, но вонята, носеща се от рибния пазар, пред
Порта Уцеда,ме отказа да гледам каквото и да е.
    Седнах на масичка, пред ресторантчето, срещу катедралата "Санта Агата". На светицата Ага-
та, през 250 г., й отрязали и двете гърди, защото вярвала в Исус.
    Поръчах си бира. Пиех на малки глътки от халбата и за кой ли път се убеждавах, че италиан-
ците, в частност сицилианците, са по-добри майстори на виното.
    Погледът ми блуждаеше по отсрещния тротоар. Мярнах умрял гълъб пред катедралата. Леже-
ше по гръб на каменните й стълби. Вкочанените му крачка бяха свити пред гърдите му, сякаш и
в смъртта си се мъчеше да се предпази от нещо. Зачудих се как бездомните кучета още не са го
докопали, но се сетих, че не съм в България. От три денонощия бях на остров Сицилия и още не бях виждал куче, дори домашно. Дали сицилианците не са взели пример от китайците и да
са си изяли всичките кучета?
    "Бон жорну, сеньоре! Ми скусаши! Вулиши ну кафе!" - сицилианският, над главата ми, ме извади от тъпите ми разсъждения. От думите разбрах, че някой ме молеше да го черпя едно кафе. Имаше щастието, защото покрай италианския назнайвах и малко сичилиано. Някога бях завършил романска филология. Сега обаче работех като охранител в мол.
     Извърнах глава нагоре. Над мен стърчеше някакъв дългуч в облекло на клошар. Около врата
му, като нелеп лигавник, беше вързана мърлява червена кърпа. Дадох му около двадесетина го-
дини. По очите му не личеше да е употребявал наркотици, но имаше някакъв отнесен поглед
като онези от иконите на християнските светци.
    Келнерът изскочи от ресторанта, с явното намерение, да изрита натрапника, но аз го спрях.
Казах му да донесе две кафета. Нямаше повече да се насилвам с бира. Имах нуждата да си пого-
воря с някого, дори било то и на сицилиански.
    Момчето седна на масичката до мен. Не миришеше лошо.
    -Как се казваш? - попитах го.
    -Лу Кулпиту - отвърна.
     Веднага си го преведох - "Ударения".
    -Но това не е име, това е прякор! Какво значи Ударения? Кой,какво те е ударило? - любопит
ствах аз.
    -Не си знам истинското име, сеньоре! - в гласа му се усещаше тъга. - Нищо не знам за себе си. Нито кой съм, нито как се казвам, нито кои са ми родителите... Пълна амнезия!
    Келнерът донесе кафетата. Гледаше много лошо. Реших да не му оставям никакъв бакшиш на
тръгване.
     Кулпиту отпи от чашата си и малко се оживи:
     -Тук, в Катания, така ме наричат - Ударения. Не, не мислете, че съм луд, сеньоре! Само ударен... - и някакси виновно се усмихна.
     Замисли се нещо, после ме попита:
     -А вас, сеньоре, да ви е удряло нещо по главата, но така, че да ви промени изцяло живота? Ей така, да падне отгоре ви и да ви зашемети...
    Опитах се да си припомня някои от травмите в детството ми. Веднъж бяха ме ударили с го-
лям камък в главата. Друг път пък детска люлка бе ме фраснала в челото. Дори бях изгубил за дълго време съзнание. Белегът още си личеше над лявата ми вежда.
    -Намерили са ме там, сред лозята, в Николози - продължи Кулпиту. Гледаше нагоре към Ет-
на. -Било след едно от изригванията на вулкана. Лежал съм на земята. До главата ми стоял ка-
мък. Вулканът го изхвърлил. Други пък казват, че не било камък, ами бронзов сандал. Не знам, сеньоре! От небето падат различни неща...
    Стоях леко изтръпнал. Имах усещането, че момчето или чете мислите ми, или ми се подиг-
рава. Вече съжалявах, че съм го поканил на масата си. Не знаех какво да мисля. Дали това беше
добре заучен номер, с който впечатляваше туристите? Или...
    Сицилия е странно място. Тук наистина може да падне нещо от небето и да те удари по гла-
вата. И не само заради камъните, които хвърчат във въздуха при изригванията на Етна. Есхил,
авторът на "Прикованият Прометей", умрял в Сицилия след като орел изпуснал костенурка върху плешивата му глава. От небето,птицата сметнала голото теме на драматурга за голям ка-
мък. Решила да разбие корубата на костенурката в него, за да се нахрани. Черупката на живо-
тинчето се оказала по-здрава от главата на Есхил!
    Кулпиту бе забелязал раздразнението ми и реши да смени темата:
    -Сеньоре, знаете ли, че всяко нещо е направено от различни части вода, огън, земя и въздух?-гледаше ме с унесените си очи. В погледа му имаше невинност. Добре си я играеше тази роля!
    -Костите на човешкия череп, например, са направени от две части вода, две части земя и четири части огън...
    -А ти от какво си направен? - настръхнах насреща му. - От лъжи ли!
    Момчето ме гледаше спокойно.
    -Не сеньоре, аз съм само от огън! - Кулпиту тъжно се усмихна и стана. -Благодаря за кафето,сеньоре!...Салутаму!
    -Чао! - отвърнах му през зъби като съвършен балкански комплексар, който постоянно търси
конфликти, за да се доказва.


   Виждах Кулпиту, в гръб, как върви към отсрещния тротоар. На тила си имаше огромна плешивина с очертанията на подметка. Сякаш нечий крак, обут в нажежен сандал, бе го настъпил, отзад, по главата.
    Кулпиту спря пред катедралата и се прекръсти. Наведе се и целуна стълбите й. Тогава видя умрелия гълъб. Взе го в ръцете си и започна да го гали. Птицата се раздвижи. Разпери крила и отлетя.





                                                                                                април 2012 г.
                                                                                                Ивайло Шонов
 

   


вторник, 13 март 2012 г.

А К Е Л Д А М А

                                                                                                                                                                          АКЕЛДАМА (линк)